Имах щастието да прекарам няколко години в пансион в Швейцария, където бях заобиколен от хора от над 120 националности. Бих искал да споделя с вас тези изключителни моменти на щастие, които ме оформиха и ми позволиха да стана това, което съм днес. Щастлив съм, че мога да споделя някои от детските си спомени и да ги видя включени сред тези истории.
Решението да изпратите децата си в пансион може да предизвика чувство за вина и да повдигне въпроси относно семейния ви живот: Като баща, не съм ли в позиция да изпълнявам ролята си? Защо не мога да съчетая професионалните си дейности с личния си живот?
Тези въпроси, макар и основателни, не бива да пречат на факта, че ако позволите на детето си да се наслади на живота и да учи в швейцарско училище-интернат, със сигурност ще бъде най-добрият подарък, който можете да му направите. Такъв беше случаят с мен и това направиха родителите ми за мен в края на 80-те години на миналия век.
Чрез този подарък ще дадете на детето си най-добрите инструменти, за да се справи с глобализираното, постоянно развиващо се и несигурно общество.
Един неделен следобед през септември 1989 г. майка ми ме закара от моето отдалечено село в Швейцарските Алпи до моето училище-интернат. Няколко часа разделяха къщата ми от бъдещото ми училище. През цялото пътуване не разменихме нито дума, радиото в колата беше изключено. Само звукът от двигателя на колата и тропота на колелата по асфалта изпълваха колата. След благополучното ни пристигане бяхме посрещнати от директора на училището-интернат, елегантен италианец, говорещ английски с прекрасен акцент, който ми напомни за последната ми ваканция в Портофино. Той ни заведе в стаята ми. Вървейки по коридорите, водещи към спалнята ми, усетих аромата на белина, използвана за почистване на пода. Усетих, че моментът на раздяла с майка ми наближава. След като разопаковах багажа си и пролях няколко сълзи, се озовах сам в непознат свят, но бях развълнуван от началото на това ново приключение. Щях да споделя стаята си с двама други ученици, Ниши и Хичем. Аз, който идвах от малко село в Швейцарските Алпи, се озовах в стая с японец и тунизиец.
Първата изненада беше, когато Ниши отвори пакет, който майка му му беше изпратила, и извади купа с юфка “Момофуку Андо”. Той добави вряла вода, грабна няколко клечки за хранене… последвано от няколко минути от странния звук на юфката, движеща се между купата и устните на Ниши. Мислех, че спагети Болонезе, поръсени с пармезан, са единствените юфка, които съществуват, изненадата беше огромна! Второто ми учудване дойде, когато Хичем взе килима си, погледна компаса си и каза молитвата си преди лягане… Аз, който си мислех, че само църквите съществуват като места за поклонение, отново изненадата беше голяма. Що се отнася до мен, настоях да спим с отворен прозорец, за да имаме малко “бриз”, защото ми напомняше за дома ми…
След няколко дни осъзнахме, че ще трябва да приемем различията си и да уважаваме културите и традициите си. Единственият начин да направим това беше да ги споделяме помежду си. Открихме следния “modus vivendi”: Ниши можеше да яде своите юфки, стига да ги споделя с нас. Всяка сряда, в деня, в който пакетът пристигаше, това се превръщаше в наш ритуал. Хичем можеше да казва молитвата си, а аз можех да спя с отворен прозорец, стига да се редуваме да се каним взаимно в съответните си страни. Така започна моето приключение в швейцарско училище-интернат и през първата седмица от училището научих колко е важно да приемаме различията си, за да живеем в хармония. Тогава разбрах и че силна общност може да се изгради само върху основите на различните култури с уважение като обща цел. Тази алхимия, уникална за швейцарските училища, позволява да се изградят връзки, които ще останат непоклатими за цял живот. Доказателство за това е мрежата ми от приятели, не тези от социалните медии, а тези от годините ми в интерната – и моята мрежа наистина обхваща целия свят.
Грижи се за себе си.
